Gutenberg Literary Edition #2890

Мисля, че вратата на небесний рай на къде изглеждат, никой ги не знай, че не таз килия извожда нататък, че из света шумен пътят е по-кратък, че сълзите чисти, че вдовишкий плач, че потът почтенний на простий орач, че благата дума, че правото дело, че светата правда, изказана смело, че ръката братска, без гордост, без вик подадена скришно на някой клетник, са много по-мили на господа вишни от всичките химни и тропари лишни.

Мисля, че човекът, тук на тоя свят има един ближен, има един брат, от кои се с клетва монахът отказа, че цел по-висока Бог ни тук показа, че не с това расо и не с таз брада мога да отмахна някоя беда от оня, що страда; мисля, че канонът мъчно ще направи да замлъкне стонът; че ближний ми има нужда не в молитва, а в съвет и помощ, когато залитва; мисля ази още, че овчарят същ с овцете живее, на пек и на дъжд, и че мойте братя търпят иго страшно, а аз нямам нищо, и че туй е гряшно, и че ще е харно да оставя веч таз ограда тиха, от света далеч, и да кажа тайно две-три думи нови на онез, що влачат тежките окови. Рече и излезе.

Девет годин той скита се бездомен, без сън, без покой, под вънкашност чужда и под име ново и с сърце порасло и за кръст готово, и носи съзнанье, крепост, светлина на робите слепи в робската страна. Думите му бяха и прости и кратки, пълни с упованье и надежди сладки. Говореше често за бунт, за борба, кат за една ближна обща веселба, часът на която беше неизвестен; изпитваше кой е сърцат, сиреч честен, участник да стане във подвига свят; всяк един слушател беше му и брат. В бъдещето тъмно той гледаше ясно. Той любеше свойто отечество красно. Той беше скиталец и кат дете прост и като отшелник живееше в пост. Горите, полята познати му бяха; всичките пътеки кракът му видяха, пустинята знайше неговия глас, хижата го знайше и на всеки час вратата й за него отворена беше. Той се не боеше, под небето спеше, ходеше замислен, самси без другар. Тая заран млад е, довечера стар, одеве търговец, сега просяк дрипав, кога беше нужно — хром, и сляп, и клипав; днес в селото глухо, утре в някой град говореше тайно за ближний преврат, за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът, и че време веч е да въстане робът; че щастлив е оня, който дигне пръв народното знаме и пролее кръв, и че трябва твърдост, кураж, постоянство, че страхът е подлост, гордостта — пиянство, че равни сме всички в големия час — той внасяше бодрост в народната свяст.

И всякоя възраст, класа, пол, занятье зимаше участье в това предприятье; богатий с парите, сюрмахът с трудът, момите с иглата, учений с умът, а той беден, гол, бос, лишен от имотът, за да е полезен дал си бе животът!